"Джапанките в сака...": Йордания (част 1)

THE FINAL COUNTDOWN, ФАЛСТАРТ И KEEP RECOVERING
Ето ни и нас, запътили се към Йордания. Първото ми пътуване с билет с намаление – нали съм авиационен персонал. По-евтин е, но пък нямаш запазено място – качваш се само ако не е пълен с пътници :)

Та това бе първото ми пътуване с такъв билет и доста ме наплаши, защото всъщност не ни качиха на самолета – имало много карго :) Емирейтс. И така в 300-тонен самолет не се намериха 300 кила свободни, та да ни качат нас тримата...? Keep recovering! (Така перифразираме слогана на Емирейтс „Keep Discovering”) Както и да е, хванахме следващия полет до Аман на Royal Jordanian. Културно.

WELCOME TO JORDAN!
Хашемитското кралство Йордания, таз библейска земя. Тук понятието „Близкият Изток“ придобива нови плътност и значение след Дубай. Много по-различно е, имат стари сгради, не всичко е ново от стъкло и метал... и не е чак толкова топло май. Йордания е малко по-малка от България на територия (но с много повече пясък и камънак) и също малко по-малка по население. Жителите й са приветливи и приятелски настроени. Ми то и на мен толкова туристи да ми снасяха всяка година, и аз бих бил приятел със 'сички :)
Та всички ни приветстваха с горното изречение – деца и старци, жени и мъже... явно е част от некфа национална политика за насърчаване на туризма. Ми с тази тяхна валута, динар (1 динар е равен на едно евро), си трябва насърчаване, щото малко скъпичко излиза всичко... Интересното е, че един динар е разделен на 100 пиастри или още на 1000 дирхама. И цените понякога (както и метъра на таксито) са в дирхами и ти гледаш някакъв старт на таксито от 400 и се чудиш какво става :)

ГРАДЪТ НА ХВЪРЧИЛАТА
Аман, столицата.

За арабска държава доста народ ни поздрави и заговори. Настанихме се в хотел, приличащ на софийска кооперация от 30-те години и се запътихме към Цитаделата – това е хълм насред града (с некфи римски останки), от който се открива гледка към целия град (който е сякаш в котловина и хълмът е в центъра й), вкл. римският амфитеатър, десетките минарета, красивият залез. Видяхме залеза, посмрачи се и като започнаха да пеят от минаретата (не знам един или всички пееха), но беше доста завладяващо – ехото и всичко – сякаш гласът те заобикаля отвсякъде, обгръща те, извисява се над теб, захлупва те... много, много интересно :)

Много деца пускаха хвърчила. Много хвърчила се рееха в небето. Странно. Но като се замислиш, това си е доста интересно занимание, още повече ако нямаш плейстейшъни, пред които да пропиляваш младините си.

Видях и няколко „мъртви“ хвърчила, заплетени в жиците за ток, почернели и поклащани от вятъра... :) (между другото видях и доста обувки, завързани лявата за дясната, да висят по жиците, не знам защо.. :) )
После ядохме най-вкусният хумус на света и некфи салатки в един супер непредставителен, но пълен ресторант (абе 40 квадрата дали имаше и кухнята му беше един барплот с газови котлони). Стените бяха покрити с изрезки от вестници на арабски и английски за ресторанта и собственика му (готвача). Много самобитно, каквото и да значи това ;)


Баровете (нощните) в Аман са странни. Влизаш вътре и гледаш 3-4 мъже, двама от които са от персонала, и 15-20 девойки скучаят... колко удобно! После се оказва, че за да не скучаят, а и ти да не скучаеш, те могад ад дойдат на твоята маса, но трябва да им купуваш питиета (естествено някакво подобие на алкохолен коктейл, струващо колкото 3 истински). Имаше там от бившия СССР, некфи ливанки май също мернах... добре че съм линукс фен и тия неща ги имам за даденост и за безплатни. Иначе се стара момичето да поддържа разговор, да ни забавлява... тъжна история.